Криза в ОСП. Ценовата подкрепа се оказва твърде ефективна и Общността започва да произвежда повече, отколкото се нуждае. Натрупват се запаси и разходите бързо нарастват. Свръхпроизводството трупа планини от масло, зърнени храни и говеждо месо, езера от вино и мляко. Излишъците се разпродават на субсидирани местни земеделски стопани в развиващите се страни. Нараства значението на финансовата подкрепа за земеделски стопанства в планински и по-малко облагодетелствани райони.

 

Дания, Ирландия и Великобритания се присъединяват към ЕС. Значително се увеличава броят на овцете в ЕС. Сключват се специални спогодби за традиционния британски внос на храни (главно захар от Общността на нациите и масло от Нова Зеландия). Адаптирането към тези промени увеличи разходите по ОСП.

 

Гърция се присъединява към ОСП. С това се увеличава количеството на средиземноморските продукти в обхвата на политиката (например маслини и зехтин). 

 

Първа стъпка към контрол на свръхпроизводството: квоти за млякото ограничават количеството, което отделните земеделските стопани могат да произвеждат.

 

Испания и Португалия се присъединяват към ЕС. От там следва дори по-голямо нарастване на общата продукция от плодове и зеленчуци, зехтин и вино.

 

Нови мерки за намаляване на свръхпроизводството и на разходите. На земеделските стопани се плаща да оставят част от своята земя необработена (т.нар. оставяне на земи под угар). Въведено е ограничение за общите разходи по земеделието. В края на 1980-те години започва въвеждането на разпоредби за подобряване на селскостопанската инфраструктура, обучението и екологичните характеристики на земеделието.