Селското стопанство винаги е било съществен елемент от икономиката на България. Без него нашата страна би загубила много от вътрешния си пазар и същевременно от външните си търговско-икономически връзки, не само в Европа, но и в останалия свят.

В миналото аграрна България е имала много по-голям износ, отколкото днес. И свиването на износа със сигурност ще продължи. Защото не е лъжа, че през последните 21 години управляващите направиха така, че селското стопанство почти да замре. Лишиха милиони хора от поминък и на практика ликвидираха много предприятия в тази сфера и дребните производители. Вярно е, че са налице така наречените „земеделски кооперации”, но те дават хляб само на около двадесетина души. Те не решават генерално проблема.

Сега действията или по-точно бездействията на политиците се връщат със страшна сила върху раменете на бедния данъкоплатец, защото държавата взема много повече народни пари от преди за внос на чужда продукция, защото родното производство е твърдо недостатъчно за нуждите на населението.

Ясно е, че през така нареченият „преход” е немислимо да се говори за обща селскостопанска политика, защото на практика разговори и план за развитие не е имало.

Но нека оставим миналото и погледнем напред, към бъдещето на селското стопанство. Какво се очаква да е то?

В близките няколко години поне не се очаква нещо по-различно от досегашната ситуация. Макар и вече влязла в Европейския съюз, България е много далеч от европейските стандарти за техника, добив, обработка и т.н.

И днес, в 21 век, има места в нашата мила родина, където се обработват ниви с техника, останала още от преди два века. Смешно е тогава да се говори, че промените са налице. Не, те дори още не са заченати в главите на управляващата класа.

Най-важното според мен е, че сегашното правителство трябва да е обединено около идеята за по-доброто бъдеще на селското стопанство. Промените трябва да са адекватни, бързи и радикални. Само така в тази сфера, жизненоважна за България, можем да се мерим с останалия свят.

Индикации обаче за усилена работа в тази насока няма все още. Напротив, като че ли сегашното министерство на земеделието си е поставило за задача да смаже още повече (не само чрез бюрокрация, но и чрез не отпускане на достатъчно субсидии) производителя и арендатора и да го направи напълно не конкурентноспособен от колегите му в Европа. Тук идва функцията на социалната държава. България ярко се разминава от термина „социална”.

Протести на хора от най-различни сектори на селското стопанство са красноречиво доказателство за безразличието на държавността спрямо тях. А това е доста тъжно за една модернизираща се нация.

Бъдещето за България като цяло е далеч от розово. За селското стопанство ми е трудно да прогнозирам кога нещата ще се оправят. Държавата ни има още много път да извърви, докато процесите във всички обществени сфери се нормализират. Народът се надява това да стане възможно най-бързо, но това така или иначе не е в неговите ръце.

На 19.01.2012 година новият президент на България даде клетва, че до 2020 година, страната ни трябва да се превърне в „средно богата европейска държава”. Хубаво обещание, но всички ние се надяваме тези думи да не останат само на хартия.

Българите достатъчно се наслушаха на празни обещания през годините и вече очакват конкретни и ясни действия в положителна насока.

Аз съм от Добруджа и за моя регион селското стопанство е от решаващо значение за оцеляването на хората тук. То е основната ни прехрана. Ако то ни се отнеме, всички, не само хората от този регион, сме обречени на мизерия, защото ако Добруджа спре да произвежда и да изнася, от този плодороден регион няма да остане нищо.

Погледът за бъдещето на този отрасъл е все още изкривен, неясен, скрит зад дебелите очила на празното политиканстване и бездушието.

Аз, заедно с моите съграждани от Североизточна България, се молим за едни малко по-добри бъднини. Дано това се случи преди да е станало твърде късно.