Общата селскостопанска политика може да бъде определена като най-противоречивата, най-успешната, най-ощетяващата. По същество тези дефиниции са силно несъвместими една с друга, но тук те намират своя успешен синтез. Как се стига до това невъобразимо положение?
Подтикът за създаването на една протекционистична политика в рамките на пазар подлежащ по това време на процес на дерегулация и негативна интеграция или с други думи премахване на пречките за свободна търговия между държавите-членки на това икономическо обединение е чисто общочовешки. „Димящата дупка” бива наричана Европа по това време. За нейното възстановяване е нужен един коренно различен начин на мислене на нещата въобще и насочване на енергията към създаване, а не към разрушаване. С помощта на външна помощ, идваща отвъд Атлантика десетилетие след това съживяването на Европа е факт. Хората, отърсени от спомена за войната, искат да се върнат към живота си. Имайки предвид, че през 60-те мнозинството от населението на Европа е провинциално, това за обикновения човек е означавало да обработва земите си и да преживява от това. Действително, през 50-те и 60-те години правителствата на страните-участнички във войната осъзнават нуждата от ревитализация на селското стопанство и започват да инвестират в неговата модернизация. И именно същността на тези усилия, които по-късно се пренасят в самата наднационална политика за преразпределение на средства я обричат на непрекъснати критика и корекции.
Трудностите по реформирането по същество на Програмата могат да се проследят по време на всяка от нейните реформи – на стабилизаторите, „Макшери”, „Фишлер” та чак до Новия й облик. Положенията остават същите: поради факта, че тя „изяжда” голяма част от бюджета, съществуват нетни донори по отношение на селското стопанство, които сякаш имат по-разчупен поглед над нейната същност и държави като Франция, които са върли застъпници на установеното статукво. Към началото на 2012 година може да се каже, че и поредния опит за съществени изменения беше блокиран и съдбата и през следващия програмен период 2014-2020 е предрешен.
Изводът е, че в това смутно време на финансови сътресения държавите-членки, дори и способни на това, не са готови да предприемат рискови решения, нужни за една визионерска реформа. Тук се намесваме ние, младите, които си позволяваме да сме по-смели във възгледите си и да ги отстояваме. Именно такъв е и моя поглед в бъдещето на Общата селскостопанска политика на Европейския съюз.
Вземайки предвид една от целите на стратегията Европа 2020, която първа се опитва да прогледне отвъд настоящите проблеми, в ядрото на моята визия седи постигането на една устойчиво, самоподдържащо се и екологично ориентирано селско стопанство. Замърсяването на въздуха, почвите и водоемите, парниковия ефект и разрушителната за околната среда човешка дейност са разпознати като едни от предизвикателствата на новото хилядолетие и те трябва да бъдат взети предвид, за да имаме възможността да продължим да виждаме света, такъв какъвто го познаваме. Същевременно, като политика занимаваща се със способността на земята да изхранва населението на Земята, в ОСП трябва да залегне грижата към стопанствата, а не към стопаните.
Технологичния прогрес, глобализацията и други процеси, променящи изцяло социалната структура на обществото доведоха до появата на убеждението, че човек трябва да се храни по начин, възможно най-близък до природата – избягване на термична обработка, пълна забрана върху изкуствените примеси в храната и широка употреба на био-продуктите. Възможността тази тенденция да се запази и дори засили е лесна за улавяне и ОСП трябва да я отрази. Отивайки малко по-далеч, ОСП трябва да въведе като задължително производството само на биохрани, както и на месо и млечни продукти. Според мен въобще от пазара трябва да изчезнат всякакви изкуствено създадени храни, подобрители, заместители и добавки – единственото, което те правят е да поддържат химическата индустрия жива и да вредят на организма на човека.
Една от най-успешните практики в Съюза е „патентоването” на продукти с регионално значение и защитаването на тяхната принадлежност към определена местност. Тези продукти представляват най-високите кулинарни достижения народите и носят характера на техните традиции. Засилването на дотирането и субсидирането на износа на тези продукти би довело до едно изпълнено с характер присъствие на ЕС на пазарите на храни, като те биха се славили със своята пълноценност, незаменим вкус и природосъобразност.
Към момента фермерите, които влагат усилия в диверсификацията на продукцията си или променят периодично засажданията с цел да не изтощават земята са привилегировани при разпределението на разполагаемите средства по Програмата. Тези мерки, както и насърчаването на поддръжката на зелени пасища поставят нов императив върху запазването на плодородността на земята.
Като една мярка, подчертаваща важността на промените в околната среда би следвало да се даде тласък не просто на поддръжката на пасища, а дори да се отиде по-далеч. Залесяването на определени площи, например в рамките на 10%, подпомагано финансово с еднократни грантове, би имало дългосрочен стабилизиращ ефект върху равнището на парникови газове в атмосферата. Да, използването на този производствен капацитет ще ограничи единичния производител от възможността да обработва своите земи и да произвежда посеви и култури, определени от пазарните принципи. Но както споменах по-горе в дългосрочен план това би довело до намаляване на въглерода в атмосферата. От това би спечелила съответната държава-членка (стига тя да е акредитирана да участва в Европейската схема за търговия на емисии), тъй като тя ще разполага с нови въглеродни квоти, които да предоставя на други държави, чието производство не е така природосъобразно. Тази, от своя страна, ще е принудена да прави зелени инвестиции в страната-продавач.
Не трябва да се подминава и възможността подобни грантове да бъдат давани за залесяване с култури, които са подходящи за производството на биомаса, извличането на биогорива, както и на биоелектроенергия. От една страна това би допринесло за постигането на заложени в стратегията Европа 2020 цели, а именно ефикасното и устойчиво използване на ресурсите: така само с определен набор от култури би могла да се видоизмени цяла гама от химически материали (като пластмаса). Към момента тяхното производство изцяло разчита на залежите на нефт, чиято цена е податлива на сътресения в международната конюнктура, и който в крайна сметка е изчерпаем източник. А и колко средства биха били спестени от ненуждата за съхранение и преработване на тези продукти, които ще са вече биоразградими.
Вторият стълб на ОСП – Програмата за развитие на селските райони е наистина това, заради което може ОСП да бъде характеризирана като успешна. Запазването на облика и традициите на селските райони в противовес на глобализационните тенденции е начина, по който могат да бъдат съхранени „райски” и недокоснати от разрушителната сила на човешката ръка кътчета. Единственото, което им липсва, обаче, е живот.
Завръщането на младите хора по малките родни места не е блян. Според мен е важен начин на представянето на селото като социокултурно и географско понятие: то не е откъснато от света място, а едно привлекателно място, подходящо за развитието на доходоносен бизнес, както и за развитието на младежко и иновативно предприемачество. Една прекрасна идея в тази насока е създаването на чифлици, имащи прилики с музеи и културни центрове, където хората биха се радвали на едно интерактивно изобразяване на процесите по производство на храната и възможност да се докоснат от първа ръка до тях, а защо не и да допринесат за производството им. Какво би попречило на една млада и опортюнистично настроена двойка да си произведе колбас или вино, кисело мляко или десерт, носещи избрано от тях характерно име, което да подари на семейството си?
Всяко село се гордее със собствените си традиции в отглеждането на определени селскостопански култури и други изделия и ОСП би могла да е финансовия инструмент, който да позволи създаването на иновативни комплекси съчетаващи възможността за отмора с местния бит и култура и паралелно с това да допринесе за постигането на сътрудничества между райони със сходна пазарна насоченост. Това би довело от своя страна до развитие на устойчивия селски туризъм, културното съхранение, а защо не и превръщането на селото в една атрактивна туристическа дестинация със собствени забележителности.
Идеален пример за това е създаването на чифлици с отделно обособени селскостопански части, където ще се извършва същинската дейност по производството, хотелски части в старовремски стил, предлагащи специфични за региона специалитети, занаятчийска част, където посетителите биха могли да участват в уоркшопи, развиващи грънчарски умения, умения за коване на желязо, обработка на кожи, плетене на стан и дори изработка на музикални инструменти.
И именно младите ще са тези, които ще вдъхнат живот на подобни места. За да могат те да се завърнат в селата в тях те трябва да виждат перспектива за развитие и възможност за финансово обезпечение. ОСП трябва да засили политиката си по отношение на младите и да въведе насърчителни инструменти, като например финансиране на подобни привлекателни туристически кътчета, където да кипи производствена дейност и които да са енергийно обезпечени и потопени в природата. Независимо от ОСП, държавите-членки биха могли допълнително да стимулират младите чрез намаляване или освобождаване от данъци, както и поети от държавата социални и здравни осигуровки. Кое би ни спряло да живеем в подобна утопия?