Край Плевен се намира един от малкото музеи на виното в света

стр. 2

„Съвременната винена история на България започва през 1890 г. със създаването на първото българско лозаро-винарско училище в Плевен, припомня Таня Николова. – През 1902 г. се появява и първата модерна винарска изба на Балканския полуостров, отново в Плевен. Там е основана и Държавната опитна станция по лозарство и винарство, която през 1903 г. прераства в Лозаро-винарски институт. Той е петият поред в света – след тези в Русия (1828), Италия (1872), Франция (1874) и Унгария (1898). Следва приемането на България в Камарата на производителите и износители на качествени вина в Париж”.

В първите две десетилетия на миналия век възникват бързо няколко големи винарски центъра в страната. Такива са Плевен, Ловеч и Сухиндол в Северна България. Доста повече са те в южната част на страната – Пловдив, Пазарджик, Сливен, Стара Загора, Чирпан и Мелник. Оформят се земеделски кооперации, които следват модела на френските винари като доброволни сдружения на лозари и винари. На ежегодните световни изложения на народите в края на XIX и началото на XX век България участва много успешно с два основни продукта – розово масло и вино.

В годините на комунизма след Втората световна война българското вино става много известно в целия социалистически лагер, но се преориентира към по-масовия тип трапезни вина. В този период България губи завоюваните преди това позиции на Западния пазар. До началото на 80-те години на XX век, когато страната ни успява отново да се отвори към тези пазари и печели позиции във Великобритания, Германия, а и в Япония.

След падането на Берлинската стена идва период на срив във винарския бранш, свързан с провеждането на не особено удачна поземлена реформа, приватизация на огромните винзаводи от комунистическо време и икономическите сътресения на прехода към пазарна икономика. Едва през първите години на новия век българското винарство започна да се съвзема и да възвръща пазарите си. Но сега отново понася ударите на световната криза. Новата тенденция е за създаване на малки, бутикови изби с елитни серии вина, които печелят медали на международните винарски изложения и продължават славата на родните вина. Специално внимание обръщат българските винари на възраждането на традиционните местни лозови сортове като мавруд, широка мелнишка лоза, памид, сливенска шефка, рубин, димят, мискет. Но масово се отглеждат и най-разпространените френски сортове лозя – каберне, мерло, мускат отонел, совиньон блан, шардоне, траминер и т.н. Отгледани в южна страна, българските лозя дават грозде с висока захарност и наситени аромати.

Според критериите на ЕС, в България съществуват само два лозаро-винарски региона – Дунавски /северен/ и Тракийски /южен/, разделени от голямата планинска верига на Балкана. По традиция обаче у нас се разграничават ясно пет по-малки лозаро-винарски района. Всеки от тях е с различни климатични особености и съответни характеристики на отглежданите сортове грозде и на произвежданите от тях вина. В Музея на виното край Плевен можете да видите подредени по региони най-представителните за тях български вина. Те са разположени около внушителна по размери, масивна дървена маса за дегустации – недвусмислено намигване към легендата за Рицарите на кръглата маса.

Според управителката на музея Таня Николова, два от традиционните български сортове грозде имат огромен потенциал за по-значимо присъствие на световния пазар. Единият от тях е широката мелнишка лоза, отглеждана около южната ни границата с Гърция и даваща едно от любимите някога вина на Уинстън Чърчил – мелнишкото. Известно е, че британският премиер всяка година поръчвал за себе си по 800 литра от това южно, червено вино. Другият особено перспективен сорт е маврудът, виреещ единствено в района на Асеновград, отново Южна България. Виното от този български сорт е с изключителен потенциал за стареене.