Преориентацията на Общата селскостопанска политика

След приемането на Меморандума от Маастрихт (вж. Soete and Arudnel, 1993) Европейският съюз е разработил рамката за иновационна политика, която се основава на „системен подход“, при който иновациите се разглеждат не като линеен и еднопосочен поток от знания от проучване към практика, а като силно дифузен процес, базиран на натрупването на познание в рамките на комплексни и хибридни релационни мрежи.

Селското стопанство е един от промишлените отрасли, в които системният подход към иновациите е прилаган най-малко по ред причини. Институционалните бариери и „дистанцията” между изследователска дейност и практика са довели до това в много страни знанията на селскостопанските производители да не се вземат предвид като възможен източник на новаторски идеи. Рамките за подпомагане, преобладаващи преди реформите на ОСП през последните петнайсет години установиха модел на иновации и иновационни системи, който фокусираше най-вече върху ефикасното производство на основните селскостопански стоки и на търговските вложения, обект на патентното право, при което водещи бяха икономическите съображения и специфичната визия за един „модерен” селскостопански сектор.

Преориентацията на ОСП и нарастващото значение на по-широкия политически дневен ред по отношение на селските райони обаче значително промениха горния контекст (ОИСР, 2006). Диверсификацията на дейностите в селското стопанство и селските райони се превърна в по-важна цел.

Тази преориентация се явява отражение на заключенията от Залцбургската конференция за развитие на селските райони (проведена през ноември 2006 г.) и стратегическата насоченост на срещите на Европейския съвет в Лисабон и Гьотеборг, която подчертава икономическите, екологичните и социалните измерения на устойчивото развитие.

Преориентацията съответства и на положението и насоките на развитие в селските райони. Шейсет процента от населението на ЕС живее в селски райони, които се явяват 90% от територията му. Развитието на селските райони се е превърнало в жизнено важна сфера на политиката, а селското и горското стопанство продължават да бъдат ключови в земеползването и управлението на природните ресурси.

Селските райони и общности все повече се разглеждат като платформа и изходна точка за икономическата диверсификация и устойчивото развитие. Селскостопанските производители продължават да бъдат важни социални, културни и икономически фактори в селските райони, докато незаетото в селското стопанство население като цяло представлява мнозинство.

Cloke и Little (1997) подчертават определящата роля на културологията по отношение на новото разбиране за „селски характер” на районите, както и по отношение на политиките за селските райони. Bartunek и Moch (1987) и Brunori, Guidi и Rossi (2008) поддържат тезата, че тимовете и интензитетът на промени в селското стопанство и селските райони са показателни за наличието на „промяна от втори ред”, която е от по-фундаментално естество, подкопава широко възприетите схващания и предполага преструктуриране на взаимоотношенията в селското стопанство и селото като цяло (тук трябва да се отбележи, че за промяна от първи ред в рамките на една система се смятат процесите на адаптация).

Настоящата трансформация на европейския селскостопански сектор в посока мултифункционалност (Van Huylenbroeck and Durand, 2003), нарастващата значимост на устойчивите технологии, които залагат на по-ефикасното използване на природните ресурси и преориентацията на селскостопанското производство към нехранителните пазари (напр. за енергийните култури) и доставката на услуги (Mahroum et al., 2007) са свързани като цяло във формирането на визии и вземането на стратегически решения с активното участие на селскостопанските производители и населението на селските райони. Тези решения се вземат в контекста на обществените преобразувания, които изменят структурата на селските райони. Двигатели на тези преобразувания са социо-демографските промени, контраурбанизационните процеси, изнасянето на някои високотехнологични индустрии от градовете в провинцията, появата на нови населени пространства между града и селото (напр. крайградските райони, покрайнините (Muench-hausen, 2008), както и засиленият интерес към по-високото качество на живота на базата на предимствата на селската инфраструктура (Knickel et al., 2008; Van der Ploeg et al., 2008). Европейските селскостопански производители и селски общности на микро и мезо ниво обаче са засегнати и от глобалните тенденции. Като примери могат да се посочат миграционните процеси, климатичните промени и намаляването на находищата от полезни изкопаеми, нестабилността на финансовите пазари и влиянието на някои отдалечени регионални конфликти. Комплексният характер на стратегическите решения по отношение на икономическата и социалната устойчивост изисква формирането на общи визии. Иновациите се явяват част от въпросния процес на формиране на визии, както и на проявата на колективния капацитет за предвиждане и избор на нови траектории за развитие на селските райони – стопанства, бизнеси, общности и територии (вж. и Downey and Purvis, 2005).

В последно време все повече селскостопански производители възприемат подхода за „създаване на стойност” в селскостопанския бизнес. Той се базира на нововъведенията, свързани с осигуряването на устойчивост на селскостопанската продукция и връзката с потребителите, готови да плащат повече за продукти с по-високо качество от гледна точка на екологията и вкусовите качества. Новият дневен ред по отношение на селскостопанската политика, наложен в рамките на средносрочната реформа разкрива нови пространства за разгръщането на стратегиите, свързани със създаването на стойност. Той признава факта, че европейското селско стопанство е с ограничена конкурентоспособност на световните пазари. Но което е по-важно, той отчита това, че местните ресурси – човешки, природни и под формата на социален капитал – са от ключова важност за засилване конкурентоспособността в период на криза, с по-слабо защитени пазари и по-ниски нива на субсидиране. Освен това той дава възможност за проява на един по-обхватен и интегриран подход към селскостопанското производство, с разбирането, че то се явява една сред многото дейности, с които могат да се занимават жителите на селските райони за осигуряване на устойчиво препитание.

Гореспоменатите насоки на преориентация имат специфични импликации както по отношение на видовете необходими иновации, така и по отношение на иновационните системи и процеси като цяло. Те са свързани със съществени процеси на преход в сферата на селското стопанство и развитието на селските райони. Селскостопанските производители и предприемачите в селските райони винаги са били част от един непрекъснат процес на преструктуриране. Сравнително от скоро обаче това е свързано с промяна на тяхната роля в селските райони и редица изменения във връзките между града и селото. В много райони селскостопанските производители могат да увеличат основния размер на доходите си като селски предприемачи, като развиват нови услуги и се обърнат към нови пазари. Често обаче има разминаване между нуждата на селскостопанските производители от промяна и готовността им да се адаптират от една страна, и недостатъчния капацитет за подпомагане от страна на агенциите по иновация и консултативните съвети от друга страна.